Вятърът нежно люлееше люлката на спящото момиче. Това беше първото нещо, което си спомних когато се събудих. Тя спеше върху отрупана с пухени възлавници и одеала огромна винено-червена люлка. Знаех че сънува, защото виждах как очите и се движеха под  клепачите. Около нея нямаше никого. Не помня защо, но стоях скрит и я наблюдавах от часове. Чаках я да се събуди. Не помня защо. Но тя беше толкова прекрасна. До колкото можех да преценя беше на колко 17. Съсредоточеното и изражение предизвикваше възхищение в мен. Дори докато спеше можех да кажа без да се замосля, че кръвта и е смесена. Сигурно заради това бях изпратен тук. Божествената част от кръвта и прозираше през вените. Много по-тъмна от човешката. За това я бяха оставили сама. Знаеха, че нейният ред е дошъл. Пристъпих напре, за да я взема, но вятърът спря. Настъпих една от клонките и момичето се събуди. Видя ме веднага без дори да се огледа. И в погледа и видях, че ме е чакала. Не са я изоставили както предположих.  - Ела, не се бой. Поседни до мен. Разкажи ми.-гласът и беше безплътен като вятърът, който отново започна да люлее люлката.     - Недей. Знаеш, че няма да се измъкнеш от Реда.-гласът ми стържеше в сравнение с нейния, но тя не объщатше внимание нито на него, нито на думите. - Искам да знам. Не можеш да ми откажеш малкото време, което ще ти отнеме да ми разкажеш.-неумолимостта в погледа и не успяваше да бъде скрита от мекотата на тона. - Не! Ти нямаш право да говориш с мен. Правя това вече 3 години и наизустих всичките ви изкушния. Всяка една от вас, за която са ме пращали е там където трябва да бъде. - Добре ловецо. Вземи това, за което си дошъл. Хайде- тя протегна ръце напред без да става от люлката- сега е моментът на моето угасване.