wonderland is my own place on Earth

Постинг

19.05.2016 16:44 - феникс

Автор: wonderlandismine Категория: Изкуство

Прочетен: 681 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 19.05.2016 16:45

Всяка любов е различна. И всяка следваща е по-силна. И по-всепоглъщаща. След нея всяка раздяла е брутална. Светкавици раздират светлото небе и оставят след себе си само наелектризирания мрак, и шума на разкъсващи се спомени. Светът се срива пред очите ти. И ти оставаш сама там, седнала насред руините. Остатъците от твоето щастие, от розовите мечти и идеята за съвършенство, която няма нищо общо с истината разбира се, но това няма никакво значение. Седиш отново сама, със солените сълзи стичащи се по тъжното ти лице, оставяйки черните следи на гримът, който е време да свалиш. Защото всичко това започна така. Отказът ти да покажеш колко си счупена. Желанието ти да бъдеш цяла. Но не си! Никой не е! И целият грим на света няма да ти стигне да замаскираш липсващите парченца. Ти го знаеш. Но отказваш да го покажеш. И ето го него. Идва и ти заявява, че е счупен. Казва ти, че е така отдавна. И ти го казва, защото е честно да го знаеш. Пита те къде си счупена. И ти изпадаш в паника. Не си сигурна дали искаш да мислиш за това. Винаги си избягвала да проверяваш кои точно парченца липсват. Имаш си и причина разбира се, ами ако не е останало нищо? Ако си толкова непоправимо счупена, че не е останало достатъчно голямо здраво парченце, че да го дадеш на някого? И ако направиш тази проверка и това е последното ти парченце, би ли го дала толкова лесно? Не! Заявяваш, че нямаш нищо счупено! Но той е друг. Не е като тези, с които си била до сега. Той те вижда. Вижда и лицето и жестовете ти. А синьото в очите му прониква дълбоко и сякаш гледа в душата ти. Знае, че лъжеш. Но не можеш да си позволиш да отвориш още една рана. Не можеш да забравиш колко трудно беше да се събереш. И този път. Да оцелееш. Да изградиш отново реалността си. И сега какво. Готова ли си да изложиш всичко това отново на риска да се срути. Естествено. Това никога не е било въпрос. Разбира се, ще го пуснеш. Ще му предоставиш целия си свят и ще го оставиш да прави каквото поиска с него. Защото това правиш. Всеки път. Рано или късно. Защо да губиш време? И просто така той също ще те пусне в неговия. е започнете да градите заедно. Да събаряте. Да оцветявате. И ще свикнете всичко да е такова. Прекрасно. Но този път не е розово, синьо и слънчево. Този път е нощ, този път е тъмно, звездно и огнено. Сребристо, черно, червено. Нажежено до бяло. Дори само един лъч светлина може да разбие всичко. Ярка и крещяща. Тихо е. Тук можеш да си счупена. Можеш да си каквато си. Каквато винаги си била. Без да се криеш. Защото няма нужда, няма смисъл. А когато всичко това се разбие? Защото естествено това е неизбежно. Когато дойде ден? Когато луната се отстъпи на слънцето? Какво ще стане с вашата нощ? Ще изгори. И високите пламъци нежно ще обхванат и погълнат всичко. Пепел. Сива. Но ти не си феникс. И няма да се преродиш. Смътно го съзнаваш, но не ти пука. Това ще е последната част от душата ти. Последното цяло парченце. И то ще изгори. Бързо и болезнено. Само за миг. Ще стане на прах. Ще се остане завинаги там, щастливо сред остатъците от вечната ви нощ. Тогава всички ще са прави. Вече ще е истина. Няма да ти е останало сърце. Но на теб вече не ти и пука.

Нагоре