Привачер е. Слънцето току що залезе, но още е светло. Крсиво е. Светлината постепенно отстъпва пред тъмнината. Безднаеждният момент, в който разбираш, че поредният ден си е отишъл безвъзвратно, настъпва без да бърза. Влизам все по-навътре в гората. Не ме е страх, харесва ми да съм несигурна в пътя пред себе си. Стъмва се бързо. Би трябвало вече да съм се върнала, обещах. Но не съм, толкова съм увлечена от красотата на дърветат, че продължавам все напред. Започва да ми става трудно да виждам пътеката пред себе си, но знам че спра ли, рано или късно ще дойде страхът и ще ме парализира. За това продължавам. Най-после имам време да помисля. Мисля си за отминалите дни. За лятото, за приятелите, за хората, и в крайна сметка отново за себе си. Отказвам се да мисля. Твърде трудно е. Решавам да се заслушам в шума на листата. Усещам всеки звук дълбоко в тялото си, изострям сетивата си и напрягам мускулите. Ето го и дългоочаквания изгрев. Виждам го през клоните на дърветата. Прекрасен е. Озарява всичко наоколо и го дарява с някакъв магически отблясък. Сега виждам ясно пътят пред себе си. Разстоянието, което трябва да измина до края на гората. Не е много. Преценявам,че ще ми отнеме най-много седмица. Продължавам да вървя. Минаха 5 дни. Вече се съмнявам в себе си, в преценката си и най-вече във възможностите си. Гади ми се. Погеждам пътят напред и виждам само дървета, но не се предавам....Мина седмица. Ето го края, светлината, което все не стигам. Малко по-малко осъзнавам, че няма да успея. Ще остана тук лутайки се, търсейки края. Паника! Обзема ме, най-сетне сълзите трупани сякаш от десетилетия се леят свободно. Вече няма значение дали е ден или нощ. Спирам и плача докато сълзите ми не свършват. Тогава ставам и продължавам. Не бързам, вече не се състезавам. И чак сега заелязвам околните. Да, не съм сама, но всеки е забил поглед в своята пътечка и не вижда другите. Някои тичат, други пълзят, трети пък ги дърпат. Много странно, уж това е моята гора, моят път, моята съдба. А ето ги и другите. Сигурно и те така си мислят. Някои викат за помощ, други се смеят глас. Всякакви хора. А аз все напред си вървя. След година -две, вече изгубила представа за времето пристигам на финала- края на гората. И там на пъв поглед е същото като в началото, чудя се защо съм тръгнала. Но променените ми вече сетива откриват разлики. Дребни, но съществени, невидими за другите. И ето отговора на въпроса ми- заради пътят, заради промяната. Най- лесният начин да промениш съдбата си- да промениш себе си.

Да!!