- За какво ти е това?- попита го тя гледайки към прекрасния, изрисуван лък, в ръката му.
- Това е моето спасение. Нима не разбираш?! Ти си жена, твоето оръжие е красотата, добродетелта, ума. А това е моето.- той вдигна лъка, опъна тетивата и изстреля една стрела право в ствола на едно дърво.
- Но за какво ти е оръжие? Нима не би могъл да оцелееш и без него? Как би могло това, макар и прекрасно, смъртоносно парче дърво, да бъде сравнено с красота, добродетел или ум?- тя бе потресена от мисълта, че би могло да има начин да използва качествата си като оръжия.
- Не! Ти наистина не разбираш, нали? Всеки трябва да воюва, да воюва със съдбата с трите Мойри копнеещи да прережат нишката на неговия път. Сравнявам този лък с теб, прекрасна, не за да те обидя, а напротив. Ти с твоя ум и красота си точно толкоз смъртоносна, колкото е той за горските чеда. Но виж, пипни, нима не би могла да преживееш мисълта, че този лък е част от мен. Че всяка изстреляна стрела е моят начин да се боря за живота.
- Ах, ти прав си да. Но защо ти е сега. Сега си с мен. Не може злото тук да те застигне, аз не ще го позволя.
- А теб прекрасна, кой ще брани? Позволи на мен да бъда твой пазител и никога не ще бъдеш ти в беда.